Северноамериканският континент е изключително богат на ценни иглолистни видове. Между тях са и над 20 вида борове, чиито семена са били използвани от индианците едва ли не като основна храна или като допълнение към нея. Тук ще се спрем на някои от тях.
Канадският захарен бор – (Pinus Lambertiana)
[singlepic id=678 w=320 h=240 float=left]Произхожда от Тихоокеанското крайбрежие на Северна Америка – склоновете на Сиера Невада. Расте на морското равнище до 1300 – 2500 м н.в. Представлява гигантско дърво с височина от 60 до 100 м и от 3 до 6 м диаметър на ствола. Това е най-високият бор измежду всички останали борове и е втори по височина в растителното царство след гигантската секвоя ( Wellingtonia gigantea ). Стволът му е безупречно прав. Короната е яйцевидна. Игличките са около 9 до 11 см дълги и са събрани в снопчета по 5. [singlepic id=671 w=220 h=140 float=right]Шишарките са много едри – дълги са до 50 см и съдържат около 150 семена. Узряват за 12 месеца след опрашването, т.е.през април на следващата година, но се разтварят през август – октомври. Семената са едри, гладки и черни, 15 мм дълги и 10 мм широки, с дълго крилце. Употребяват се за храна и са сладки на вкус. Плодоносенето настъпва след 20-та година, но е много слабо, почти незначително. Интензивно плодоносене настъпва след 150-та година. Достига възраст над 400 – 500 години.
Канадският захарен бор е привързан към рохкави и свежи глинесто-песъчливи пови. По отношение на климата – може да вирее в райони с горещо и сухо лято и студена и влажна зима. Общата сума на валежите в родината му е под 200 мм годишно, като максимума им е през зимата. Понася добре климата на Западна Европа. Наблюдавани са частични измръзвания само в най-студените зими.
Дървесината на канадския бор е изключително ценна. Тя е лека, лесно се обработва и в същото време е устойчива на деформации. Притежава висока дименсионна стабилност, което я прави незаменима при изработване на черчевета за прозорци и каси за врати. Използва се дори за някои специални производства, като например клавиши за пиана. От дърветата се добива смола, която е намирала широко приложение в бита на индианците. При суха дестилация на дървесината се получава течност, която няма качествата на смолата добита от жива дървесина. Тя има сладък вкус и може да се употребява като заместител на захарта. Препоръчва се също така и като средство против кашлица. С това се обяснява и названието “захарен бор”. Маслото добивано от семената притежава болкоуспокоителен и стимулиращ ефект. Използва се в медицината като средство за заздравяване на язви и рани, против глисти и външно – при главоболие.
Досега този бор не е намерил широко разпространение извън родината си.
Борът на Джефри – (Pinus Jeffreyi)
[singlepic id=674 w=320 h=240 float=left]Може да се срещне още и под името жълт бор. Представлява дърво с височина до 60 м и 2,80 м в диаметър. Иглите му са събрани по 3 в снопчета. При стриване издават лек и приятен лимонов аромат. Шишарките са сравнително големи – дълги са около 30 см и са широки 8 см. Семената са дълги 1,5 см и са снабдени с крилце. Плодоносенето при младите дървета настъпва след осмата година, като с възрастта става все по-интензивно. Плодоносенията се редуват през 2 до 8 години. Семената се нуждаят от стратификация. В млада възраст расте бавно. Продължителността на живота му е над 400 – 500 години.
Естественият ареал на разпространение на този вид е доста широк. На север достига до Британска Kолумбия. На юг достига до Калифорнийския залив. Образува смесени гори с канадския захарен бор, с пондерозкия бор и с някои видове североамерикански ели. Придържа се към по-влажни песъчливи терени в речните долини на височина до 2700 м н.в. Може да расте на много бедни песъчливоглинести силикатни терени. Чувствителен е към въздушното замърсяване. Отглежда се с успех масово в Европа. Плодоноси и дава кълняеми семена. Издържа без повреди до -32оС. Семената са богати на мазнини. От стволовете на живите дървета се събира сок, който има ванилов аромат, може да кристализира и се използва за подсладител. Дървесината е ценна. Сърцевината й има жълт цвят, от където идва и името на бора – “жълт бор”.
Мексикански кедров бор – (Pinus cembroides)
[singlepic id=673 w=320 h=240 float=left]Среща се в южната част на северноамериканския континент. Разпространен е по сухите и горещи склонове на Аризона и Северно Мексико, където достига до 2000 м надморска височина. Представлява неголямо дърво 8-10 м, с широка разперена корона, която се спуска около дървото като шатра. Игличките са ярко зелени, дълги 2 до 5 см и са събрани по 2-3 в снопчета. Шишарките са конични, яйцевидни, с дължина до 3-5 см. Семената са безкрили, по размер – както семената на сибирския кедров бор.
Мексиканския кедров бор има широк ареал, в границите на който варира силно. Това е дало основание на някои ботаници да разглеждат вариететите му като отделни видове. Тук само ще изброим някои от тях:
- var.edulis или Pinus edulis;
- var. monophylla, известен още и като Pinus monophylla – едноиглен бор. Най-характерното за него е, че игличките му са единични, а не както при другите борове събрани по 2 или повече в снопчета.
- var. orizabenzis или Pinus orizabenzis;
- var. remota, или Pinus remota;
- var. parryana – Pinus parriana и други.
Дървесината на тези борове е мека, светла и грубозърнеста. Намира слабо приложение в строителството и най-широко се използва като гориво.
Всички тези борове, вариетети на мексиканския кедров бор, имат вкусни, ядливи семена, които представляват важна съставна част от храната на местното население в Централна Америка.
Чилийска араукария – (Araucaria araucana)
[singlepic id=679 w=320 h=240 float=right]Произхожда от Южна Америка. Това дърво е съвременник на динозаврите. Намирани са фосили от него, които са на възраст повече от 60 милиона години.
Араукарията е двудомно растение. Мъжките и женските репродуктивни органи се образуват на различни дървета. В родината си женските екземпляри достигат височина 40-50 м и дебелина на ствола до 1,50 м. Мъжките рядко надминават 15 м. Листата са плътни, спирално разположени, яйцевидно-ланцетни. На върха завършват с шипче. Цялото дърво изглежда като обвито с бодлива броня. Плодоносенето настъпва между 20 и 40 годишна възраст. Шишарките са почти сферични, до 18 см големи. Узряват за 2-3 години, след което се разпадат и освобождават около 200 – 300 семена. Семената са дълги 3-4,5 см. Те могат да се ядат и представляват деликатес. На вкус наподобяват кашу, но имат и лек аромат на пиньоли.
Араукарията е сравнително бавнорастящо дърво. Вирее най-добре на рохкави, свежи до влажни почви. Взискателна е към почвеното плодородие и към влажността на въздуха. Естествено е разпространена в Чилийските Анди – платото Толхуака. Този вид може да се отглежда на открито в по-топлите райони на Европейския континент, в това число и в България. В Германия и Великобритания често се култивира на открито. Издържа без повреди до -17оС.
Размножаването на араукарията може да става семенно и вегетативно. Семената трябва да се засеят в студен парник през есента, веднага след събирането. Поникват след 1-2 месеца. Пониците се пикират в саксийки веднага щом станат достатъчно големи за да могат да се държат с пръсти. Араукарията образува мощни корени, затова е добре щом укрепнат пикираните фиданки да се засадят на постоянно място, колкото се може по-скоро. Младите фиданки трябва да се защитават първата зима от студа. Вегетативното размножаване се извършва чрез вкореняване на резници, взети от върха или от насочените нагоре клонки.
Има много висока декоративна стойност, а също и много ценни стопански качества. Семената се търгуват по цени между 25$ до 25€ за 6 бр. семена. Освен, че семената представляват вкусна храна, от дървото се добива смола, която се използва в медицината, подобно на смолата от сибирски кедър. Дървесината също е изключително ценна. В България би могла да бъде отглеждана в по-топлите райони, главно като декоративно и плодно растение.
В Европа се срещат два вида борове с ядивни семена:
Швейцарски бор – (Pinus cembra)
[singlepic id=676 w=320 h=240 float=left]Швейцарският бор стои много близо до сибирския кедров бор. Някои ботаници дори ги разглеждат като един и същи вид. На височина достига до 25 м и до 1,70 в диаметър. Игличките му са дълги 5-8 см, триръбести и са събрани по 5 в снопчета. Шишарките му са малко по-малки от тези на сибирския кедър. Швейцарският бор изисква умерено влажни, леки глинести почви и висока атмосферна влажност. Той е силно студоустойчив вид. По отношение на светлината – издържа леки засенчвания в млада възраст, но с увеличаване на възрастта му, се повишава и нуждата от светлина. Естествено е разпространен в Алпите и Карпатите на височина от 1300 до 2500 м н.в., където образува смесени насаждения заедно с европейската лиственица (Larix europaea) и обикновеният смърч (Picea abies), а по-ниско и с бука.
Расте бавно и образува много ценна лека, жилава и трайна дървесина с голямо съдържание на смоли.
Италиански бор – (Pinus pinea)
[singlepic id=675 w=320 h=240 float=right]Наричат го още скален бор, или най-често пиния. Достига до 10 м височина, по-рядко до 15-20 м. По-старите дървета образуват разперена чадъреста корона. В млада възраст расте бързо. Иглите са дълги 10-15 см и са събрани по 2 в снопчета. Шишарките са едри, дълги 11-13 см и широки 7-10 см. Узряват за 3 години. Семената са едри, до 2 см дълги, с твърда обвивка и с едва забележимо крилце, което понякога липсва.
Източник: форуми на jivdom.info
